Le palais en noyer

Le palais en noyer de Milenko Jergovic, Actes Sud, 2007

Incarnation du diable pour ses proches, Régina Delavale, quatre-vingt-dix-sept ans, folle à lier au sens propre, meurt à l’hôpital sous l’effet de la dose mortelle de sédatif qu’un jeune et brillant médecin lui a administré en toute connaissance de cause.

Pour avoir accompli cet acte d’humanité pure, ce bien suprême, non pas à l’égard de la morte, mais des vivants, Diana, fille de Régina, tente de sauver le médecin de la prison.

Le palais en noyer, tel une arborescence généalogique inversée, se construit en quinze chapitres, numérotés de XV à I. Ainsi, en une spirale chronologique, l’auteur remonte de plus en plus loin dans l’histoire de la Bosnie et de la Croatie, reliant l’année 2002 à 1878, année de l’annexion de la Bosnie par l’Empire Austro-Hongrois, en une saga historique et familiale.

Sous prétexte de raconter la vie de Régina, de sa fille, de son mari, de ses frères, parents et grand-parents, Milenko Jergovic, dépeint une région multiethnique et turbulente, homogène et dissemblable, en oscillation permanente entre pays et territoire, à l’image d’un monde déchiré - et déjà globalisé - par les guerres modernes.

Toute la complexité de cette région yougoslave (au sens le plus large de « terre des slaves du Sud ») est contenue dans le titre. Le noyer, arbre solide, au feuillage protecteur et au bois sombre, joue ici un rôle ambivalent : source de nourriture par ses fruits, source de mort par son essence (le noyer a longtemps servi à la fabrication des crosses de fusils).

Bien qu’à peine mentionnées, le roman fait naturellement écho aux récentes guerres en ex-Yougoslavie. D’ailleurs cet oubli n’est pas dû au hasard. Né en 1966, dans un pays européen paisible et cosmopolite, l’auteur fait partie d’une génération, qui n’a fondamentalement pas compris les raisons de la guerre. C’est précisément ce qu’il est allé chercher dans ce passé : les liens d‘effet à cause, entre ce qui suit et ce qui précède.

Peu avare de détails, le récit n’hésite pas à emprunter des ramifications de plus en plus menues, afin de mettre à nu l’âme humaine, pour tenter de comprendre l’origine du mal. C’est ce mécanisme qui préoccupe l’auteur de ce roman passionnant.

Дюнер, колективен филм, София 2009.

Ровейки се в Замундата, открих един интересен младежки НФО (неидентифициран филмов обект), в който група софийски тийнейджъри са се позабавлявали не зле. Произведението трудно може да се нарече филм, в класическия смисъл на думата. Това е по-скоро една любопитна кино-пародия на обществото, нещо средно между Каналето и Криминале(то). Ако оставим на страна бедната режисура и тотално аматьорската игра, всъщност филмът е доста свеж. Фабулата е добре вързана. Шегите не са непременно смешни, но са забавни.

Интересно е отношението на тийнеджърите към заобикалящата ги среда – нихилистично-подигравателно. Те не са още в света на възрастните. На този етап още имитират, играта им е повече детска отколкото актьорска. Но за това не можем да им се сърдим.

Нямат никакви скрупули да направят от евентуалната смърт на Ники Кънчев – популярният ТВ водещ на „Стани богат“ и „Биг Брадър“ – основен филмов елемент. Още по-малко задръжки имат двамата младежи тръгнали да спасяват отвлечения от араби Бойко Борисов, влачейки или по-скоро мъкнейки го през цялото време в затворен чувал – нали няма как да докарат истинския!

Не е ясно дали авторите наистина мразят арабите или не. Очевидно нямат повод. Младежите обаче е хубаво и да се научат, че когато се извиняват прекалено, ефектът е точно обратен – акцентират вниманието върху това, от което искат да го отвлекат – в случая, отношението им към арабите. Въпреки, че един надпис изрично пояснява в началото на филма, че авторите не мразят арабите, това въобще не ни убеждава че е така. Пародията им се базира не на реални наблюдения върху арабите, а единствено на представата на младежите за тях, която естествено е крайно частична.

Очевидно историята с полицайте тръгнали да търсят дюнер за шефа си, е по-скоро абсурдна, но филмът се гледа леко и приятно. Наивно ентусиамираният тийнеиджърски състав е в основата на успеха и на интересът на евентуалния зрител, към тази небрежна карикатура на българското общество.

Vicky, Cristina, Barcelona, реж. Уди Алън

След като от почти година не бях писал в този блог, ръцете ме засърбяха сериозно за една бърза критика.
И така. Точно преди година пишех за последния тогава Уди Алън. Днес обаче има нов.
Ако филмите на Алън бяха вина, Вики, Кристина, Барселона би бил едно опияняващо, но ненапиващо розе, с прохладен плодов вкус, от онези, които вървят много добре в лятните вечери, покрай порция паела (паейа, за испанофоните).
Лековатата Вики (Скарлет forever) и сериозната Кристина (Ребека Хол – брунетка от класа) решават да прекарат ваканцията си в Европа, и по-специално в Барселона. Понеже са богати и почти нямат в живота други проблеми освен сексуални, прекарват времето си в ходене по ресторанти и арт галерии. На едно такова място срещат неустоимият Хуан Антонио (Хавиер Бардем, easy), известен и, разбира се, богат художник-бохем, който ги кани на уйкенд със секс, шампанско и културни прояви.
Двете възмутени и очаровани американки, разбира се, приемат. От тук нататък, всяка от тях развива различна плътска и сантиментална връзка с художника. Ситуацията се усложнява още повече с появяването на психарката Мариа Елена (Пенелопе Крус – опасно сексапилна и чувствена): бившата голяма любов на Хуан Антонио.
Вики, Кристина, Барселона се вписва по любопитен начин в кариерата на автора си. Първо, филмът далеч не е от най-оригиналните му. Темата и сюжета въобще не се различават от нюйоркските му любовни комедии, но съдържа дори още повече диалози и още по-малко действие. Ритъмът е все по-неизразен, емоцията е равна и подтисната.
От друга страна, силата на филма е именно в недостатъците му. Уди Алън, като самонадеян денди, напълно отговарящ за ексцентризма си, се опитва да покаже колко е лесно и приятно да направиш касов филм, без каскади, без безумни гегове, без специални ефекти и почти без сценарий, но затова пък с три световни супер звезди и малко блясък в очите. Като виден еколог, Алън рециклира досегашните си похвати, придавайки на епизодите си лустрото на новото, в калъп от добрата, стара, позната скечово-тематична форма, даваща на зрителя усещане за déjà vu, което обаче е именно най-приятната страна на филма.
Комбинацията от лекотата, с която Алън ниже сцените, ненатрапчивия наратив и - не напоследно място – небрежният сексапил на трите звезди в полу-само-ироничен режим на игра, правят Вики, Кристина, Барселона филм, който се гледа с усмивка на уста.
Феновете на Алън обаче, може да останат с чувство на незавършеност и незадоволеност. Киното на Алън се превръща във все по-самоцелно упражнение. Разбира се, той никога не е бил политически или социално ангажиран творец, но все пак е автор на няколко много силни, критични към обществото филми-пасквили (Мач поинт, Зелиг, Радио дни, Бананас). Тук, въпреки че критикува някои техни страни, Алън се отнася към персонажите си с почти бащинска ирония, която постепенно, до края на филма, съвсен зарязва.
В светът на Алън не съществуват финансови проблеми, не съществуват въобще пари. Всички са богати, дори и самотните поети.
Единственото, което занимава автора и буржоазните му персонажи е любовта. Но и тук, честният кинолюбител си остава гладен. Във филм, в който всички ходят със всички, формират любовни хетеро и хомо сексуални двойки, тройки и четворки, във филм с две от най-сексапилните жени на планетата, няма и една истинска любовна сцена. Най-горещата сцена на филма е една целувка, която, ако изключим че е тройна, и че включва и трите звезди, всъщност е доста кратка и фрустриращо единствена. Няма ги и рубенсовите форми на Скарлет, нито средиземноморския жар на Пенелопе. Като, че ли Алън, не е посмял да поиска от звездите си повече отколкото добрия тон позволява.
Може би и затова оставаме с впечатлението, че актьорите леко скучаят.
Все пак, Вики, Кристина, Барселона е един приятно-разтоварващ филм за дегустация с чаша хубаво вино и петифури.

Sortie du numéro 4 de la revue "Au sud de l'Est"

Cette semaine est sorti de presse, le nouveau numéro de la revue culturelle bi-semestrielle "Au sud de l'Est", à la quelle j'ai le plaisir de collaborer.
Je constate avec satisfaction que chaque nouveau numéro semble méilleur que le précédent. Cela est normal. La revue évolue car nous tirons l'enseignement de nos erreurs.
La revue "Au sud de l'Est" explore les pays balkaniques, sous l'angle socio-culturel. Elle envisage la région comme un grand territoire en soi, avec ses axes et ses pôles d'influence, ses disparités et ses ressemblances. Il s'agit d'une part et avant tout, d'essayer d'expliquer au lecteur occidental la complexité politique et culturelle de la region, mais aussi, de tisser de nouveaux liens, établir de nouveaux parallèles entre les zones morcelées de la péninsule.
Cette nouvelle édition s'articule autour des mêmes grandes rubriques que précédemment. La rubrique Contexte, sous le titre "Balkans imaginés", confronte les visions extérieures, occidentales sur les pays de la région à celles - intérieures, locales, des sociétés en question. Naturellement, de la confrontation des deux visions découle la connaissance.
La même approche, mais du point de vue littéraire, se retrouve en oeuvre dans la partie Transversales. On y trouvera plusieurs textes très intéressants sur le vécu du socialisme notamment en Albanie, Roumanie et Bulgarie. Pour la part bulgare, il s'agit de six extraits d'un livre - souvenirs, déjà paru en Bulgarie, à paraître prochainement en France sous la traduction de Marie Vrinat. A la suite d'une initiative de plusieurs écrivains et publicistes, sous la direction de Guéorgui Gospodinov, un site Internet a été créé pour recueillir les histoires peu communes des gens ordinaires de cette époque. Le site a connu un joli succès, à la suite duquel, un livre recueillant les histoires les plus marquantes a été édité. L'intérêt des nombreueses contributions tient dans le fait qu'elles constituent un tableau complet de la société bulgare. Pour la première fois, tous les milieux et toutes les générations se réunissent pour raconter le socialisme totalitaire sous son aspect le plus banal et le plus méconnu à la fois: celui de l'individu, de la famille, de la vie au quotidien.
Dans une optique complémentaire, la rubrique Terre en Miroir propose par le thème de "L'autre Danube", des textes confrontant les visions transfrontalières de ses voisins, dans une perspective géographique, mais aussi sociale, voire même historique. A noter, un curieux texte de Hans-Christian Andersen, suite à son passage dans la région au printemps de 1841.
Le grand dossier du numéro 4 est dédié aux arts plastiques dans la région, tant aux générations d'artistes, qu'aux réseaux ou encore la place des arts plastiques dans les sociétés des pays balkaniques.
Vous y trouverez également: Un dossier Textes, consacré cette fois aux "Poètes de la Méditerranée", avec des poètes et des oeuvres ayant été à l'honneur au dernier festival de Lodève ; Un portfolio en images, du phototographe roumain Andrei Pandele (dont la photographie de la couverture) ; Les traditionnelles rubriques Chroniques et Calendrier culturel.

Disponible, au prix de 20 euros dans toutes les bonnes librairies et en abonnement auprès de l'éditeur Non Lieu.

Be kind, Rewind de Michel Gondry – "Do the Right Thing", mais à l'envers.

Jerry, jeune mécano, efface par mégarde toutes les cassettes du vidéo-club où travaille son pote Mike. Pour réparer la connerie, les deux énergumènes entreprennent de retourner les films avec les moyens du bord, à savoir : une vieille caméra VHS et beaucoup de bonne volonté. Le résultat est bien sûr grotesque, mais triomphal puisqu'il réunit les habitants du quartier autour d'un projet commun: tourner un biopic de Fats Waller, jazzman légendaire du coin. Loufoque et espiègle, Be kind, Rewind est drôle grâce à ses personnages. Jack Black et Mos Def, deux doux dingues, lâchés dans un vidéo-club, font du cinéma avec deux bouts et trois ficelles : littéralement ! Comédie honnête sur la création, l'amitié et le temps qui passe, le film de Michel Gondry touche par la sincérité de son traitement.
Inventif et ludique, le film fédère les spectateurs, tout comme ses protagonistes rassemblent les habitants de leur quartier socialement et ethniquement mixte, autour d'un projet créatif et révélateur de mémoire commune.
En ce sens, Be Kind, Rewind est le pendant optimiste d'un autre film New Yorkais - Do the Right Thing où Spike Lee, dressait le portrait d'une communauté semblable, mixte mais déliquescente, réunie autour d'un point de rassemblement (en l'occurrence une pizzeria) qui éclatait, n'arrivant plus à contenir les tensions entre ses membres.
Ici, tout le contraire, le vidéo-club est le lieu où les antagonismes viennent pour se neutraliser, la convergence retrouvée, absente jusque là dans le quartier.
Nostalgique du bon vieux temps où la vie était plus dure, mais on vivait et s'amusait ensemble, le film semble dire : Osez l'amour, osez la vie!

Smiley face на Грег Араки (2007)

Какво минава през умът на човек под въздействието на силна доза марихуана?
Отговор: какво ли не!
Точно това явно е минало и през главата на американският независим режисьор Грег Араки, по повод десетият му филм Smiley Face.
Младата и неуспяла актриса, Джейн Ф (Ана Фарис, позната от Scary Movie IV), прекарваща дните си в пушене на трева, изяжда без да иска кексовете на съквартиранта си, които се оказват доста space. Tотално надрусаната Джейн, трябва да се яви обаче на кастинг и да плати тока, за да не го спрат; да изпече нови кексове, за което пък, да си набави нова трева, която да плати с парите за тока...
От този момент за нея започва невероятна серия перипетии, през града породени от състоянието й и случайността. Свръх-ескспресивната Ана Фарис е ключов елемент на филма. Чрез главния персонаж тя развива пълна гама от актьорски умения, многобройни и контрастни.
Сценаристът Дилан Хагърти умело заплита действието и умишлено до края не го разплита изцяло. Принадлежащ към американския поджанър stoner movie, филмът е една психеделична, бурлескова поп комедия, с ясна и последователна наративна структура. Действието схематично се развива чрез разклоняване: всяка катастрофа води до нова катастрофа, поставяща неспособната да вземе решение героиня, пред неразрешима дилема. Ефикасността на на филма се дължи в умерения микс от реални и въображаеми сцени, редуващи се между субективната визия на героинята и обективната, на “нормалните”, които тя среща, (всъщност тези на зрителя), и създаващи контраст от конфронтацията на двете гледни точки.
Може би най-добрият епизод от филма е този, в който Джейн попада в завод за колбаси и се представя като синдикалист. С междувременно попадналото в ръцете й оригинално издание на Манифеста на Комунистическата Партия, тя държи тържествена пламенна реч пред директора и всички работници, с химни и фанфари, и с всичко останало. Веднага след това, обаче лентата се връща назад и ни показва, какво всъщност е казала Джейн, и което разбира се далеч не отговаря на това, което другите виждат. Сюжетните линии се преплитат в своеобразен зиг заг около траекторията й. Ритъмът също пулсира, забързва и забавя в, на моменти, откровено клипов, но ефикасен монтаж. Ефектите са решени още на сценарно ниво, а Араки дозира двете наративни линии в бързи, но без маниеризъм, преливания.
Политическата коректност също се движи на ръба пропастта, ту възхваляваща, ту порицаваща порокът на главната героиня. За съжаление (инак би било по-забавно), добрият тон надделява на финала, където Джейн, осъдена на обществено полезен труд, събира боклуци покрай магистралата, макар и “закачена” във все същото състояние, на задоволено от живота джънки.
Любителите на америкаско инди кино, ще оценят.

Communiqué

Lors de la présentation du numéro 3 de la revue Au sud de l’Est,
une table ronde sera animée à la Librairie d’Europe et d’Orient

Lundi 4 février à partir de 19 heures

par Bernard Lory, Ardian Marashi (Inalco) et Nicolas Trifon sur le thème :

Langues des Balkans : affirmation et doutes identitaires.

Auprès d’un public mal informé les langues circulant dans les Balkans apparaissent souvent comme un affreux magma mal différencié. Posent d’abord problème les noms qui servent à les désigner : si le yougoslave n’existe pas, le serbo-croate est-il une langue unique ? Le serbe et le croate sont-ils différents ? Qu’en est-il du bosniaque, ou encore du monténégrin ?
Après le nom, surgit la question de la norme littéraire retenue. Le grec, tout au long du XXe siècle, a balancé entre une norme « savante » (katharevoussa) et une norme « populaire » (dhimotiki). L’albanais littéraire s’appuie sur les parlers méridionaux (tosques) au détriment des septentrionaux (guègues). Comment les élites culturelles en viennent-elles à définir une norme littéraire ? Dans quelle mesure le pouvoir politique influe-t-il sur ces choix ? Dans certains cas, ces choix politiques vont à la rencontre d’une attente populaire (par exemple le macédonien) mais d’autres expériences tournent court (par exemple le moldave). Sans norme standard établie (et imposée) par un Etat, une langue peut-elle survivre ? Les difficultés rencontrées par les locuteurs de l’aroumain semblent indiquer le contraire…
Au départ, on cherchait à forger un outil linguistique au service des membres de la nation indépendamment des différences régionales. Depuis quelque temps, la langue est conçue de moins en moins comme moyen de communication et de plus en plus comme pôle identitaire. On affirme sa volonté de ne pas partager sa langue avec celui que l’on considère comme autre, voire comme ennemi…
Entre un passé dont l’amertume ne se dissipe pas et les nouvelles recommandations de l’Union européenne, comment les Etats et les peuples balkaniques peuvent-ils gérer leur polyphonie ?

Texte: Nicolas Trifon