Какво минава през умът на човек под въздействието на силна доза марихуана?
Отговор: какво ли не!
Точно това явно е минало и през главата на американският независим режисьор Грег Араки, по повод десетият му филм Smiley Face.
Младата и неуспяла актриса, Джейн Ф (Ана Фарис, позната от Scary Movie IV), прекарваща дните си в пушене на трева, изяжда без да иска кексовете на съквартиранта си, които се оказват доста space. Tотално надрусаната Джейн, трябва да се яви обаче на кастинг и да плати тока, за да не го спрат; да изпече нови кексове, за което пък, да си набави нова трева, която да плати с парите за тока...
От този момент за нея започва невероятна серия перипетии, през града породени от състоянието й и случайността. Свръх-ескспресивната Ана Фарис е ключов елемент на филма. Чрез главния персонаж тя развива пълна гама от актьорски умения, многобройни и контрастни.
Сценаристът Дилан Хагърти умело заплита действието и умишлено до края не го разплита изцяло. Принадлежащ към американския поджанър stoner movie, филмът е една психеделична, бурлескова поп комедия, с ясна и последователна наративна структура. Действието схематично се развива чрез разклоняване: всяка катастрофа води до нова катастрофа, поставяща неспособната да вземе решение героиня, пред неразрешима дилема. Ефикасността на на филма се дължи в умерения микс от реални и въображаеми сцени, редуващи се между субективната визия на героинята и обективната, на “нормалните”, които тя среща, (всъщност тези на зрителя), и създаващи контраст от конфронтацията на двете гледни точки.
Може би най-добрият епизод от филма е този, в който Джейн попада в завод за колбаси и се представя като синдикалист. С междувременно попадналото в ръцете й оригинално издание на Манифеста на Комунистическата Партия, тя държи тържествена пламенна реч пред директора и всички работници, с химни и фанфари, и с всичко останало. Веднага след това, обаче лентата се връща назад и ни показва, какво всъщност е казала Джейн, и което разбира се далеч не отговаря на това, което другите виждат. Сюжетните линии се преплитат в своеобразен зиг заг около траекторията й. Ритъмът също пулсира, забързва и забавя в, на моменти, откровено клипов, но ефикасен монтаж. Ефектите са решени още на сценарно ниво, а Араки дозира двете наративни линии в бързи, но без маниеризъм, преливания.
Политическата коректност също се движи на ръба пропастта, ту възхваляваща, ту порицаваща порокът на главната героиня. За съжаление (инак би било по-забавно), добрият тон надделява на финала, където Джейн, осъдена на обществено полезен труд, събира боклуци покрай магистралата, макар и “закачена” във все същото състояние, на задоволено от живота джънки.
Любителите на америкаско инди кино, ще оценят.
Отговор: какво ли не!
Точно това явно е минало и през главата на американският независим режисьор Грег Араки, по повод десетият му филм Smiley Face.
Младата и неуспяла актриса, Джейн Ф (Ана Фарис, позната от Scary Movie IV), прекарваща дните си в пушене на трева, изяжда без да иска кексовете на съквартиранта си, които се оказват доста space. Tотално надрусаната Джейн, трябва да се яви обаче на кастинг и да плати тока, за да не го спрат; да изпече нови кексове, за което пък, да си набави нова трева, която да плати с парите за тока...
От този момент за нея започва невероятна серия перипетии, през града породени от състоянието й и случайността. Свръх-ескспресивната Ана Фарис е ключов елемент на филма. Чрез главния персонаж тя развива пълна гама от актьорски умения, многобройни и контрастни.
Сценаристът Дилан Хагърти умело заплита действието и умишлено до края не го разплита изцяло. Принадлежащ към американския поджанър stoner movie, филмът е една психеделична, бурлескова поп комедия, с ясна и последователна наративна структура. Действието схематично се развива чрез разклоняване: всяка катастрофа води до нова катастрофа, поставяща неспособната да вземе решение героиня, пред неразрешима дилема. Ефикасността на на филма се дължи в умерения микс от реални и въображаеми сцени, редуващи се между субективната визия на героинята и обективната, на “нормалните”, които тя среща, (всъщност тези на зрителя), и създаващи контраст от конфронтацията на двете гледни точки.
Може би най-добрият епизод от филма е този, в който Джейн попада в завод за колбаси и се представя като синдикалист. С междувременно попадналото в ръцете й оригинално издание на Манифеста на Комунистическата Партия, тя държи тържествена пламенна реч пред директора и всички работници, с химни и фанфари, и с всичко останало. Веднага след това, обаче лентата се връща назад и ни показва, какво всъщност е казала Джейн, и което разбира се далеч не отговаря на това, което другите виждат. Сюжетните линии се преплитат в своеобразен зиг заг около траекторията й. Ритъмът също пулсира, забързва и забавя в, на моменти, откровено клипов, но ефикасен монтаж. Ефектите са решени още на сценарно ниво, а Араки дозира двете наративни линии в бързи, но без маниеризъм, преливания.
Политическата коректност също се движи на ръба пропастта, ту възхваляваща, ту порицаваща порокът на главната героиня. За съжаление (инак би било по-забавно), добрият тон надделява на финала, където Джейн, осъдена на обществено полезен труд, събира боклуци покрай магистралата, макар и “закачена” във все същото състояние, на задоволено от живота джънки.
Любителите на америкаско инди кино, ще оценят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар