Vicky, Cristina, Barcelona, реж. Уди Алън

След като от почти година не бях писал в този блог, ръцете ме засърбяха сериозно за една бърза критика.
И така. Точно преди година пишех за последния тогава Уди Алън. Днес обаче има нов.
Ако филмите на Алън бяха вина, Вики, Кристина, Барселона би бил едно опияняващо, но ненапиващо розе, с прохладен плодов вкус, от онези, които вървят много добре в лятните вечери, покрай порция паела (паейа, за испанофоните).
Лековатата Вики (Скарлет forever) и сериозната Кристина (Ребека Хол – брунетка от класа) решават да прекарат ваканцията си в Европа, и по-специално в Барселона. Понеже са богати и почти нямат в живота други проблеми освен сексуални, прекарват времето си в ходене по ресторанти и арт галерии. На едно такова място срещат неустоимият Хуан Антонио (Хавиер Бардем, easy), известен и, разбира се, богат художник-бохем, който ги кани на уйкенд със секс, шампанско и културни прояви.
Двете възмутени и очаровани американки, разбира се, приемат. От тук нататък, всяка от тях развива различна плътска и сантиментална връзка с художника. Ситуацията се усложнява още повече с появяването на психарката Мариа Елена (Пенелопе Крус – опасно сексапилна и чувствена): бившата голяма любов на Хуан Антонио.
Вики, Кристина, Барселона се вписва по любопитен начин в кариерата на автора си. Първо, филмът далеч не е от най-оригиналните му. Темата и сюжета въобще не се различават от нюйоркските му любовни комедии, но съдържа дори още повече диалози и още по-малко действие. Ритъмът е все по-неизразен, емоцията е равна и подтисната.
От друга страна, силата на филма е именно в недостатъците му. Уди Алън, като самонадеян денди, напълно отговарящ за ексцентризма си, се опитва да покаже колко е лесно и приятно да направиш касов филм, без каскади, без безумни гегове, без специални ефекти и почти без сценарий, но затова пък с три световни супер звезди и малко блясък в очите. Като виден еколог, Алън рециклира досегашните си похвати, придавайки на епизодите си лустрото на новото, в калъп от добрата, стара, позната скечово-тематична форма, даваща на зрителя усещане за déjà vu, което обаче е именно най-приятната страна на филма.
Комбинацията от лекотата, с която Алън ниже сцените, ненатрапчивия наратив и - не напоследно място – небрежният сексапил на трите звезди в полу-само-ироничен режим на игра, правят Вики, Кристина, Барселона филм, който се гледа с усмивка на уста.
Феновете на Алън обаче, може да останат с чувство на незавършеност и незадоволеност. Киното на Алън се превръща във все по-самоцелно упражнение. Разбира се, той никога не е бил политически или социално ангажиран творец, но все пак е автор на няколко много силни, критични към обществото филми-пасквили (Мач поинт, Зелиг, Радио дни, Бананас). Тук, въпреки че критикува някои техни страни, Алън се отнася към персонажите си с почти бащинска ирония, която постепенно, до края на филма, съвсен зарязва.
В светът на Алън не съществуват финансови проблеми, не съществуват въобще пари. Всички са богати, дори и самотните поети.
Единственото, което занимава автора и буржоазните му персонажи е любовта. Но и тук, честният кинолюбител си остава гладен. Във филм, в който всички ходят със всички, формират любовни хетеро и хомо сексуални двойки, тройки и четворки, във филм с две от най-сексапилните жени на планетата, няма и една истинска любовна сцена. Най-горещата сцена на филма е една целувка, която, ако изключим че е тройна, и че включва и трите звезди, всъщност е доста кратка и фрустриращо единствена. Няма ги и рубенсовите форми на Скарлет, нито средиземноморския жар на Пенелопе. Като, че ли Алън, не е посмял да поиска от звездите си повече отколкото добрия тон позволява.
Може би и затова оставаме с впечатлението, че актьорите леко скучаят.
Все пак, Вики, Кристина, Барселона е един приятно-разтоварващ филм за дегустация с чаша хубаво вино и петифури.

Be kind, Rewind de Michel Gondry – "Do the Right Thing", mais à l'envers.

Jerry, jeune mécano, efface par mégarde toutes les cassettes du vidéo-club où travaille son pote Mike. Pour réparer la connerie, les deux énergumènes entreprennent de retourner les films avec les moyens du bord, à savoir : une vieille caméra VHS et beaucoup de bonne volonté. Le résultat est bien sûr grotesque, mais triomphal puisqu'il réunit les habitants du quartier autour d'un projet commun: tourner un biopic de Fats Waller, jazzman légendaire du coin. Loufoque et espiègle, Be kind, Rewind est drôle grâce à ses personnages. Jack Black et Mos Def, deux doux dingues, lâchés dans un vidéo-club, font du cinéma avec deux bouts et trois ficelles : littéralement ! Comédie honnête sur la création, l'amitié et le temps qui passe, le film de Michel Gondry touche par la sincérité de son traitement.
Inventif et ludique, le film fédère les spectateurs, tout comme ses protagonistes rassemblent les habitants de leur quartier socialement et ethniquement mixte, autour d'un projet créatif et révélateur de mémoire commune.
En ce sens, Be Kind, Rewind est le pendant optimiste d'un autre film New Yorkais - Do the Right Thing où Spike Lee, dressait le portrait d'une communauté semblable, mixte mais déliquescente, réunie autour d'un point de rassemblement (en l'occurrence une pizzeria) qui éclatait, n'arrivant plus à contenir les tensions entre ses membres.
Ici, tout le contraire, le vidéo-club est le lieu où les antagonismes viennent pour se neutraliser, la convergence retrouvée, absente jusque là dans le quartier.
Nostalgique du bon vieux temps où la vie était plus dure, mais on vivait et s'amusait ensemble, le film semble dire : Osez l'amour, osez la vie!

Smiley face на Грег Араки (2007)

Какво минава през умът на човек под въздействието на силна доза марихуана?
Отговор: какво ли не!
Точно това явно е минало и през главата на американският независим режисьор Грег Араки, по повод десетият му филм Smiley Face.
Младата и неуспяла актриса, Джейн Ф (Ана Фарис, позната от Scary Movie IV), прекарваща дните си в пушене на трева, изяжда без да иска кексовете на съквартиранта си, които се оказват доста space. Tотално надрусаната Джейн, трябва да се яви обаче на кастинг и да плати тока, за да не го спрат; да изпече нови кексове, за което пък, да си набави нова трева, която да плати с парите за тока...
От този момент за нея започва невероятна серия перипетии, през града породени от състоянието й и случайността. Свръх-ескспресивната Ана Фарис е ключов елемент на филма. Чрез главния персонаж тя развива пълна гама от актьорски умения, многобройни и контрастни.
Сценаристът Дилан Хагърти умело заплита действието и умишлено до края не го разплита изцяло. Принадлежащ към американския поджанър stoner movie, филмът е една психеделична, бурлескова поп комедия, с ясна и последователна наративна структура. Действието схематично се развива чрез разклоняване: всяка катастрофа води до нова катастрофа, поставяща неспособната да вземе решение героиня, пред неразрешима дилема. Ефикасността на на филма се дължи в умерения микс от реални и въображаеми сцени, редуващи се между субективната визия на героинята и обективната, на “нормалните”, които тя среща, (всъщност тези на зрителя), и създаващи контраст от конфронтацията на двете гледни точки.
Може би най-добрият епизод от филма е този, в който Джейн попада в завод за колбаси и се представя като синдикалист. С междувременно попадналото в ръцете й оригинално издание на Манифеста на Комунистическата Партия, тя държи тържествена пламенна реч пред директора и всички работници, с химни и фанфари, и с всичко останало. Веднага след това, обаче лентата се връща назад и ни показва, какво всъщност е казала Джейн, и което разбира се далеч не отговаря на това, което другите виждат. Сюжетните линии се преплитат в своеобразен зиг заг около траекторията й. Ритъмът също пулсира, забързва и забавя в, на моменти, откровено клипов, но ефикасен монтаж. Ефектите са решени още на сценарно ниво, а Араки дозира двете наративни линии в бързи, но без маниеризъм, преливания.
Политическата коректност също се движи на ръба пропастта, ту възхваляваща, ту порицаваща порокът на главната героиня. За съжаление (инак би било по-забавно), добрият тон надделява на финала, където Джейн, осъдена на обществено полезен труд, събира боклуци покрай магистралата, макар и “закачена” във все същото състояние, на задоволено от живота джънки.
Любителите на америкаско инди кино, ще оценят.

Казусът "Баклава"

Поредната изумителна новина от българското медийно пространство е най-новият скандал около филма на Алексо Петров Баклава. Обвиняват го в какво ли не - подмяна на сценария, непристойно съдържание, насилие, секс и най-вече, детска порнография.

Ще кажа кратко и ясно: Това са пълни глупости.

След като различни "социални" институции нададоха вопли до небето за запазване на приличието, че чак бургаската прокуратура се самосезира със случая, се оказа, че никой не е гледал филма. Цялата истерия се основава на два рекламни клипа въртящи се в интернет, показващи "насилие и секс" според Дневник. Аз по една случайност гледах филма във Варна на последния фестивал "Любовта е лудост". Признавам си, че се учудих като видях за кой филм става въпрос. Всъщност бях го позабравил. Спомням си, че по време на прожекцията бях смутен и изненадан от силата на внушението и от наистина силно дразнещите визии в някои сцени. Направо си бях шокиран. Но не защото героите са деца, а от описанието на чалга житие-битието, което ги заобикаля.
Не харесах филма като цяло. Двамата братя Джоре (26) и Коце (9) кръстосват белия свят в търсене на съкровище завещано от баба им. Въпреки, че описанието на нашата действителност е болезнено точно, самата история е по-скоро неправдоподобна. Срещите им с епизодичните персонажи се следват механично, като в своеобразен каталог на недостатъците на българското общество. От друга страна, имах чувството, че автора се опитва да шокира, малко насила, заради самия ефект. Това според мен наистина е така, но не заради сцените с децата, а заради режисьорските ефекти в тях. Имам удовоствието да гледам доста филми и мисля, че лесно разпознавам лесно шокиращи самоцелни кадри. Тук те са шокиращи, но не безцелно. Целта на Алексо Петров е очевидно тази, която той декларира в отвореното си писмо: да накара зрителят да се замисли върху българската чалга дейстителност, да си отвори очите, да прогледне. Именно тук той успява толкова добре, че това в момента му струва цялото обществено брожение срещу него.

Все пак искам да наблегна на главната клевета по адрес на филма: предполагаемото порнографско съдържание - такова няма. Има ВНУШЕНИЕ на сексуални взаимоотношения, но не и секс. Именно там е голямата разлика между порнографията и всичко останало. Ако имаше истински секс, това естествено би било истинска порнография и педофилия, но няма. Ако имаше, ефекта нямаше да е същия. Филмът щеше да достави удовоствие на няколко извратени типове и нямаше да постигне нито една от целите си. Едва ли някой в момента може да изпита нагонно удоволствие от този филм (ако има такъв, предпочитам да не знам). А дали пък, на някои от тези които го обвиняват в порнография, не им е близко това чувство? Иначе за какво толкова ще се пенят?

Ако има обаче нещо, което мен ме шокира, това е обществената реакция срещу филма и автора. То не бяха призиви към инстанциите, обиди и обвинения в закононарушение. Фактът, че медиите третират цялата афера в графа Престъпност е показателен. Какъв закон е нарушен, този за защита на децата ли? Че каква по-добра защита на децата, и в частност на сираците, може да има от филм, който показва истината за тях? Кога ли най-после ще видим в България повече разбиране към изкуството, към авторското търсене, било то и провокативно?

След филма на ББС за дома в Могилино, Баклава е поредната бъркалка в блатото на общественото съзнание. Надявам се пластовете морална тиня да не се слегнат прекалено бързо.

Ту ме има, ту ме няма: I’m not there, реж. Todd Haynes

Боб Дилан, една от аболютните икони на американската контра-култура, е обект на трето поред режисьорско внимание, този път в лицето на Тод Хейнс. Филмът проследява творчеството на Дилан в първите десет години на неимоверно дългата му кариера. Както повечето велики артисти, певецът сам създава мита си, от самото начало, като 11 годишен ситник-беглец от изправителен дом, до изгубването му на контрол над медийния си образ и превръщането му във “freak”. Желанието му да избяга от наложения образ и дълбоко вродената му необходимост да бъде някой друг, правят от него едно променлива и непостоянна личност, трудна за обхващане. Точно тази многостранна същност се е опитва да предаде Тод Хейнс и успява с отличие.
Дръзката му и гениално проста идея се състои във възлагането на една и съща роля, тази на певеца, на шест различни актьори, според различните периоди от живота му. Така всеки от тях развива различни страни от характера на Дилан – реалния и мечтания: измислени персонажи, с които артистът често се идентифицира. И тъй, като самият той е идеален обект за фантазми, никои от тези шест персонажи не се казва Боб Дилан. Това име отсъства от филма. Първият, който задава тона на филма, се нарича Уди Гътри – по името на най-големия американски фолк изпълнител от средата на миналия век – в изпълнение на единадесет годишния чернокож актьор Маркъс Карл Франклин. Другите са Крисчън Бейл, Хийт Леджър или Ричард Джиър.
Но най-яркото превъплъщение, най-близкото до оригинала е безспорно това на Кейт Бланчет. Подобно майсторство може да се определи като хамелеонизъм. Фактът че жена играе мъж, определено добавя пикантност към персонажа. Достатъчно е да видите стойката й и дрезгаво-мъжественият й тембър, за да изпаднете в екстаз от изпълнението й (ако въобще такива работи ви вълнуват).
Името на Тод Хейнс нашумя през 2002-а с филма Далеч от рая (Far from heaven) и най-вече след 1998-а с Velvet Goldmine, където, също както и тук, той третираше иконографията на глам-рока създавайки един хибриден персонаж, между Дейвид Боуй и Гари Глитър от Т-Рекс. Въпреки комерсиалния си успех тогава, Velvet Goldmine беше по-скоро престорено свеж и в крайна сметка доста банално трактован, спрямо сюжета си. Точно обратното наблюдаваме тук: разчупен монтаж, воден, като че ли от свободни асоциации, актьорска непринуденост и истинско „американско” усещане. С уговорката, че не познавам цялото творчество на Тод Хейнс, за мен това е най-доброто, което някога съм виждал от него.
Музиката в I’m not there е съществена. Изцяло състояща се от диланови кавъри на различни известни (и по-малко) артисти, тя съпровожда целия филм по неотделим от картината начин. След като гледах филма, още същия ден си смъкнах саундтрака от нета (много е лошо да си пират) и оттогава не ми излиза от главата: плътни 160 минути (!!!) обсебващи до главоболие.
Това е филм за всеки, който някога е хипарясвал, или си е мечтал за американска (контра)култура.

Нощта на боровинките: My Blueberry Nights, реж. Уонг Кар-Уай

С най-новия си филм, хонг-конгският режисьор Уонг Кар-Уай за пръв път стъпва на чужда кино територия, с изцяло американска история и актьори. Сигурно сте чували за предишните му два филма : световният му хит В настроение за любов (In the mood for love) и своеобразното му продължение 2046. Ако си спомняте мистериозният уют на хонг-конгските нощи, елеганият силует на Мадам Чан, сладко-горчивата атмосфера на несподелено взаимно желание, ако душата ви е трептяла в тон с меланхоличната цигулка и почти ви се е струвало, че усещате аромат на варен ориз, ако след края на филма ви се е искало да придърпате по-наблизо нежната ви половинка и да й кажете едно-две неща на ушенце, ами... нищо от това няма да усетите този път. My Blueberry Nights е изключително разочароващ за всеки, който очаква кино на ниво. Въпреки присъствието на дълъг наниз от любими имена, сред които Джуд Лоу, Натали Портман и най-вече певицата Нора Джоунс, филмът се точи трудно и мудно. Проблемът е сценарен: нищо не се случва, а това което се случва е свръхпревидимо и неоригинално. Диалозите са на ниво първи филм в академията. Ситуациите сме ги виждали десетки пъти в десетки филми. Фотографията е агресивно артистична – красива, но маниерничеща в стил “виж как го мога”. На всичко отгоре, Кар-Уай допуска абстрактно-лирични отклонения, разреждайки действието с картини на ванилов сладолед потичащ по червената плът на боровинковия пай. Като добавим и оцапаната с бели (от сладолед) петна уста на Нора Джоунс, която на два пъти заспива на бара, внушението е направо вулгарно. Гвоздеят на композицията е кавърът в стил уестърн на знаменитата мелодия от In the mood for love, в изпълнение на Ry Cooder – композиторът на Вендерс от Paris, Texas и Buena Vista Social Club, с която филмът запълва тук-таме празнините. Всъщност My Blueberry Nights напомня на един посредствен видеомикс от Телма и Луиз, Париж, Тексас и, примерно, Land of plenty. Същите пространства, тематики, персонажи. Единственото, което вдига нивото на филма е актьорското присъствие. Със свежестта на талантливия дебютант, Нора Джоунс дава на първата си екранна роля цялата чувствителност и крехкост, които режисьорът не успява да даде на персонажа й. Както писа един френски критик, сменяйки езика, Уонг Кар-Уай се изгубва в превода.

Имало едно време "Once", реж. John Carney

Ако не обичате дълбоко романтични любовни драми, наситени със страст и копнеж, ако не сте "In mood for love", този филм не е за вас. Ако, обаче сте от тези които проронват тайничко по една сълза в тъмната кино зала, тичайте да видите ирландският филм Once. Не знам как би се казвал на български - "Веднъж" или може би "Някога". Според мен това Once идва от Once upon a time, както започват приказките на английски, и с право. Филмът разказва приказната история на едно момче и едно момиче, които любовта и музиката събират, но всичко останало разделя. Той е ирландец, у дома си, тя е чехкиня - чужденец, на чуждо място. Той поправя прахосмукачки, тя си служи с тях за да чисти. Той свири на китара, тя на пиано. И двамата пеят. Класически представител на типично англосаксонският поджанр "boy meets girl", филмът е т.нар. "независима" продукция излята в калъп с щампа на Сънданс (награда на публиката 2007, все пак). Once съдържа всички необходими елементи, за отблъскване на взискателният киноман: сравнително слаб сценарий, приблизителна картина, куп фактологични грешки и най-вече подсладена сълзливост способна да нагорчи и на най-снизходителният зрител. И все пак, тази смес от негативни елементи дава завладяващ резултат, демонстрирайки трудно достижимият в киното принцип два минуса да дават плюс. Именно в недостатъците му, се крие силата на повествованието: в обезоръжаващата непосредственост, която събира персонажите, като че ли по волята на някаква висша сила и в привидно приятелската лекота на отношенията им, издаваща настъпването на любовта със силата на цялата си очевидност. В крайна сметка филмът въздейства благодарение на унивесалността на историята, която разказва. Персонажите нямат име, просто Той и Тя. Среща ги живота и пак той ги разделя. А може би е било съдба? Доколкото любовта е мисия, тяхната се състои в това да превъзмогнат заедно личната трагедия на всеки, и да отново да превърнат минусът в плюс. Тя ще му помогне да запише песните, които ще му отворят пътят към звездите, а той ще й подари пиано - инструмент за духовно оцеляване в среда на всеобятна нищета.
Музиката е най-важният елемент от филма, третият персонаж, вездесъщ и всеприсъстващ. В интерес на истината, младият Глен Хансард е страхотен музикант. Дори филма да не ви хареса, струва си дори само заради музиката и гласа му. Баладите са силни и прочувствени, гласът нежен и мощен, напомнящи на Том Макрей или Дейв Пол. Сладката Маркета Ирглова, на пианото, не остава по-назад.
Лек но натрапчив, Once те кара да желаеш и мечтаеш.
Чувствителни натури, този филм е за вас!

"La part animale" de Sébastien Jaudeau или "Животинското в нас", реж. Себастиен Жодо

Чудех на се каква тема да бъде първата ми статия, а отговора е толкова очевиден: някой хубав филм.

Гледах "Животинското в нас" (преводът е от мен) в едно малко парижко кино, където по една случайност се подвизавам от няколко години. Афишът не е от тези които незабавно ме предразполагат към филма, но все пак ми се стори заинтригуващ.

Уморен от трудности в живота, главният герои Етиен, заедно с жена си и сина си, се хваща на работа в една ферма и се установява трайно на село. Задачата му е да мастурбира по цял ден пуяците, а след това да опложда пуйките. Въпросът, който той задава на свръхамбициозния си шеф е логичният "Защо не оставим пуйките сами да се оплождат?". Отговорът е: защото са прекалено тежки и ако пуякът се качи върху пуйката, той ще я смаже с тежестта си. Работата е там, че във фермата се работи на конвейер. От излюпването до "реформирането" (евфемизмът, с който в индустрията се има предвид превръщането на птицата от живо същество на парче месо), целият процес е механизиран, автоматизиран, дехуманизиран. Етиен гледа съвестно работата си, приема я с фатализъм и равнодушие, които малко по малко го дехуманизират самия него. Съчувствайки вътре в себе си на птиците, самият той се превръща в една механизирана, немислеща плът. Жена му усеща това и страда. Тя не е единствената. Всички страдат: жената на фермера, която е влюбена в местен големец, фермерът, който знае това и за когото единственият начин на противодействие е да търси още по-голяма механизация, още по-големи приходи. А най-много страда Етиен, макар и да не знае защо. Всъщност знае, но не си признава. Малко по малко той се превръща в пуяк, усещащ но не мислещ. Tози своеобразен катарзис се конкретизира в една впечатляваща сцена (макар и доста намирисваща на актьорско майстроство, т.е. не много естествена), където Етиен, кацнал на един диван имитира пуяк, гърголейки и пляскайки с "крила". Всъщност, любопитството ми към филма се дължеше също и на актьора в ролята на Етиен: Сава Лолов - племенник на нашата голяма актриса Татяна Лолова. Гледали сме го и в "Маймуни през зимата" на Невена Андонова, в ролята на французина. Тук, той носи на плещите си целия филм и според мен, съвсем успешно. Другите персонажи също са много силни: жената на Етиен, "горещата" нежна и мистериозна, Рашида Бракни, преливаща от трудно удържана страст и най-вече фермерът, актьорът-муцуна Нилс Арструп, в ролята на чувствително чудовище, жертва сам на себе си. Откъм драматургия, филмът прескача от наративност към абстрактност. Повествованието е разпокъсано от природни кадри-винетки (чудесна фотография), допълващи или контрастиращи с душевното състояние на персонажите. Усещането за всемогъщата природа е това, което филма излъчва в крайна сметка. Тук няма стихия, нито идилия. Просто всепроникваща, величествена природа, която като че ли наблюдава отвисоко персонажите и ги наказва или пази, според критерии за висша справедливост. Най-накрая, ще спомена и музиката на филма. Един тъжно-мистериозен напев, който лично на мен през целия филм ми звучеше като: "Заю-Баю" (чуйте го на сайта), което предвид темата на филма ми се стори доста иронично.

"Сънят на Касандра" от Уди Алън, "Cassandra's Dream", Woody Allen

Братята Иън и Тери си мечтаят за яхта, и един хубав ден си я купуват. Проблемът е, че това е доста над възможностите им. Към , безпаричието им се прибавя и огромния дълг на Тери, придобит на покер. Отчяните им опити да намерят средства, ги довеждат при преуспелият им вуйчо Хауърд, чийто пример майка им непрекъснато натяква. Естествено вуйчото далеч не е толкова безупречният бизнесмен, за какъвто се представя. Срещу помощта си, той предлага пакт с дявола: братята трябва да убият негов бивш служител - опасен, защото знаещ. Само, че въпросният човек се оказва един симпатичен чичко, със сигурност много по-приятен от съмнителния вуйчо. Нямайки друг избор, Иън и Тери пристъпват към изпълнение на пъкления план. Но докато Иън, прагматично подхождайки, решава просто да забрави, по-глуповатият Тери (Колин Фарел - убедителен) се терзае от угризения. Убедеждението му, че трябва да отиде и да се предаде на полицията довежда до неизбежния трагичен край, който няма да спомена (гледайте филма).

Последният от серията лондонски филми на прочутия ню-йоркски комик и режисьор бележи връщане на автора към черната сатира, в стил Мач Поинт: отново класово-социална проблематика, отново главни герои издигащи се с цената на престъпление. В случая Алън развива една почти класическа гръцка трагедия, където главната роля е тази на съдбата. Персонажите, като че ли не разполагат със собствена воля, а следват предначертаният им път. Там където в Мач Поинт героят можеше да избере морално правилното решение, тук такова няма. Единствената възможност е да оставят съдбата си да ги застигне. Зрителите, които харесаха Мач Поинт вероятно ще бъдат разочаровани. Въпреки, че очевидно "Сънят на Касандра" доказва същата амбиция, но духът на черната сатира витае малко повече от необходимото. Сценарият изпъква изкуствено и повествованието се точи по-скоро мудно. Все пак, любителите на Уди Алън ще намерят на какво да се зарадват: неловки ситуации, развито чувство за хумор, леко джазче и завършек, оставящ ни с колебание между чувство за незавършеност и светско задоволство.