"La part animale" de Sébastien Jaudeau или "Животинското в нас", реж. Себастиен Жодо

Чудех на се каква тема да бъде първата ми статия, а отговора е толкова очевиден: някой хубав филм.

Гледах "Животинското в нас" (преводът е от мен) в едно малко парижко кино, където по една случайност се подвизавам от няколко години. Афишът не е от тези които незабавно ме предразполагат към филма, но все пак ми се стори заинтригуващ.

Уморен от трудности в живота, главният герои Етиен, заедно с жена си и сина си, се хваща на работа в една ферма и се установява трайно на село. Задачата му е да мастурбира по цял ден пуяците, а след това да опложда пуйките. Въпросът, който той задава на свръхамбициозния си шеф е логичният "Защо не оставим пуйките сами да се оплождат?". Отговорът е: защото са прекалено тежки и ако пуякът се качи върху пуйката, той ще я смаже с тежестта си. Работата е там, че във фермата се работи на конвейер. От излюпването до "реформирането" (евфемизмът, с който в индустрията се има предвид превръщането на птицата от живо същество на парче месо), целият процес е механизиран, автоматизиран, дехуманизиран. Етиен гледа съвестно работата си, приема я с фатализъм и равнодушие, които малко по малко го дехуманизират самия него. Съчувствайки вътре в себе си на птиците, самият той се превръща в една механизирана, немислеща плът. Жена му усеща това и страда. Тя не е единствената. Всички страдат: жената на фермера, която е влюбена в местен големец, фермерът, който знае това и за когото единственият начин на противодействие е да търси още по-голяма механизация, още по-големи приходи. А най-много страда Етиен, макар и да не знае защо. Всъщност знае, но не си признава. Малко по малко той се превръща в пуяк, усещащ но не мислещ. Tози своеобразен катарзис се конкретизира в една впечатляваща сцена (макар и доста намирисваща на актьорско майстроство, т.е. не много естествена), където Етиен, кацнал на един диван имитира пуяк, гърголейки и пляскайки с "крила". Всъщност, любопитството ми към филма се дължеше също и на актьора в ролята на Етиен: Сава Лолов - племенник на нашата голяма актриса Татяна Лолова. Гледали сме го и в "Маймуни през зимата" на Невена Андонова, в ролята на французина. Тук, той носи на плещите си целия филм и според мен, съвсем успешно. Другите персонажи също са много силни: жената на Етиен, "горещата" нежна и мистериозна, Рашида Бракни, преливаща от трудно удържана страст и най-вече фермерът, актьорът-муцуна Нилс Арструп, в ролята на чувствително чудовище, жертва сам на себе си. Откъм драматургия, филмът прескача от наративност към абстрактност. Повествованието е разпокъсано от природни кадри-винетки (чудесна фотография), допълващи или контрастиращи с душевното състояние на персонажите. Усещането за всемогъщата природа е това, което филма излъчва в крайна сметка. Тук няма стихия, нито идилия. Просто всепроникваща, величествена природа, която като че ли наблюдава отвисоко персонажите и ги наказва или пази, според критерии за висша справедливост. Най-накрая, ще спомена и музиката на филма. Един тъжно-мистериозен напев, който лично на мен през целия филм ми звучеше като: "Заю-Баю" (чуйте го на сайта), което предвид темата на филма ми се стори доста иронично.