2.11.08

Vicky, Cristina, Barcelona, реж. Уди Алън



След като от почти година не бях писал в този блог, ръцете ме засърбяха сериозно за една бърза критика.
И така. Точно преди година пишех за последния тогава Уди Алън. Днес обаче има нов.
Ако филмите на Алън бяха вина, Вики, Кристина, Барселона би бил едно опияняващо, но ненапиващо розе, с прохладен плодов вкус, от онези, които вървят много добре в лятните вечери, покрай порция паела (паейа, за испанофоните).
Лековатата Вики (Скарлет forever) и сериозната Кристина (Ребека Хол – брунетка от класа) решават да прекарат ваканцията си в Европа, и по-специално в Барселона. Понеже са богати и почти нямат в живота други проблеми освен сексуални, прекарват времето си в ходене по ресторанти и арт галерии. На едно такова място срещат неустоимият Хуан Антонио (Хавиер Бардем, easy), известен и, разбира се, богат художник-бохем, който ги кани на уйкенд със секс, шампанско и културни прояви.
Двете възмутени и очаровани американки, разбира се, приемат. От тук нататък, всяка от тях развива различна плътска и сантиментална връзка с художника. Ситуацията се усложнява още повече с появяването на психарката Мариа Елена (Пенелопе Крус – опасно сексапилна и чувствена): бившата голяма любов на Хуан Антонио.
Вики, Кристина, Барселона се вписва по любопитен начин в кариерата на автора си. Първо, филмът далеч не е от най-оригиналните му. Темата и сюжета въобще не се различават от нюйоркските му любовни комедии, но съдържа дори още повече диалози и още по-малко действие. Ритъмът е все по-неизразен, емоцията е равна и подтисната.
От друга страна, силата на филма е именно в недостатъците му. Уди Алън, като самонадеян денди, напълно отговарящ за ексцентризма си, се опитва да покаже колко е лесно и приятно да направиш касов филм, без каскади, без безумни гегове, без специални ефекти и почти без сценарий, но затова пък с три световни супер звезди и малко блясък в очите. Като виден еколог, Алън рециклира досегашните си похвати, придавайки на епизодите си лустрото на новото, в калъп от добрата, стара, позната скечово-тематична форма, даваща на зрителя усещане за déjà vu, което обаче е именно най-приятната страна на филма.
Комбинацията от лекотата, с която Алън ниже сцените, ненатрапчивия наратив и - не напоследно място – небрежният сексапил на трите звезди в полу-само-ироничен режим на игра, правят Вики, Кристина, Барселона филм, който се гледа с усмивка на уста.
Феновете на Алън обаче, може да останат с чувство на незавършеност и незадоволеност. Киното на Алън се превръща във все по-самоцелно упражнение. Разбира се, той никога не е бил политически или социално ангажиран творец, но все пак е автор на няколко много силни, критични към обществото филми-пасквили (Мач поинт, Зелиг, Радио дни, Бананас). Тук, въпреки че критикува някои техни страни, Алън се отнася към персонажите си с почти бащинска ирония, която постепенно, до края на филма, съвсен зарязва.
В светът на Алън не съществуват финансови проблеми, не съществуват въобще пари. Всички са богати, дори и самотните поети.
Единственото, което занимава автора и буржоазните му персонажи е любовта. Но и тук, честният кинолюбител си остава гладен. Във филм, в който всички ходят със всички, формират любовни хетеро и хомо сексуални двойки, тройки и четворки, във филм с две от най-сексапилните жени на планетата, няма и една истинска любовна сцена. Най-горещата сцена на филма е една целувка, която, ако изключим че е тройна, и че включва и трите звезди, всъщност е доста кратка и фрустриращо единствена. Няма ги и рубенсовите форми на Скарлет, нито средиземноморския жар на Пенелопе. Като, че ли Алън, не е посмял да поиска от звездите си повече отколкото добрия тон позволява.
Може би и затова оставаме с впечатлението, че актьорите леко скучаят.
Все пак, Вики, Кристина, Барселона е един приятно-разтоварващ филм за дегустация с чаша хубаво вино и петифури.

Няма коментари: