Боб Дилан, една от аболютните икони на американската контра-култура, е обект на трето поред режисьорско внимание, този път в лицето на Тод Хейнс. Филмът проследява творчеството на Дилан в първите десет години на неимоверно дългата му кариера. Както повечето велики артисти, певецът сам създава мита си, от самото начало, като 11 годишен ситник-беглец от изправителен дом, до изгубването му на контрол над медийния си образ и превръщането му във “freak”. Желанието му да избяга от наложения образ и дълбоко вродената му необходимост да бъде някой друг, правят от него едно променлива и непостоянна личност, трудна за обхващане. Точно тази многостранна същност се е опитва да предаде Тод Хейнс и успява с отличие.
Дръзката му и гениално проста идея се състои във възлагането на една и съща роля, тази на певеца, на шест различни актьори, според различните периоди от живота му. Така всеки от тях развива различни страни от характера на Дилан – реалния и мечтания: измислени персонажи, с които артистът често се идентифицира. И тъй, като самият той е идеален обект за фантазми, никои от тези шест персонажи не се казва Боб Дилан. Това име отсъства от филма. Първият, който задава тона на филма, се нарича Уди Гътри – по името на най-големия американски фолк изпълнител от средата на миналия век – в изпълнение на единадесет годишния чернокож актьор Маркъс Карл Франклин. Другите са Крисчън Бейл, Хийт Леджър или Ричард Джиър.
Но най-яркото превъплъщение, най-близкото до оригинала е безспорно това на Кейт Бланчет. Подобно майсторство може да се определи като хамелеонизъм. Фактът че жена играе мъж, определено добавя пикантност към персонажа. Достатъчно е да видите стойката й и дрезгаво-мъжественият й тембър, за да изпаднете в екстаз от изпълнението й (ако въобще такива работи ви вълнуват).
Името на Тод Хейнс нашумя през 2002-а с филма Далеч от рая (Far from heaven) и най-вече след 1998-а с Velvet Goldmine, където, също както и тук, той третираше иконографията на глам-рока създавайки един хибриден персонаж, между Дейвид Боуй и Гари Глитър от Т-Рекс. Въпреки комерсиалния си успех тогава, Velvet Goldmine беше по-скоро престорено свеж и в крайна сметка доста банално трактован, спрямо сюжета си. Точно обратното наблюдаваме тук: разчупен монтаж, воден, като че ли от свободни асоциации, актьорска непринуденост и истинско „американско” усещане. С уговорката, че не познавам цялото творчество на Тод Хейнс, за мен това е най-доброто, което някога съм виждал от него.
Музиката в I’m not there е съществена. Изцяло състояща се от диланови кавъри на различни известни (и по-малко) артисти, тя съпровожда целия филм по неотделим от картината начин. След като гледах филма, още същия ден си смъкнах саундтрака от нета (много е лошо да си пират) и оттогава не ми излиза от главата: плътни 160 минути (!!!) обсебващи до главоболие.
Това е филм за всеки, който някога е хипарясвал, или си е мечтал за американска (контра)култура.
Дръзката му и гениално проста идея се състои във възлагането на една и съща роля, тази на певеца, на шест различни актьори, според различните периоди от живота му. Така всеки от тях развива различни страни от характера на Дилан – реалния и мечтания: измислени персонажи, с които артистът често се идентифицира. И тъй, като самият той е идеален обект за фантазми, никои от тези шест персонажи не се казва Боб Дилан. Това име отсъства от филма. Първият, който задава тона на филма, се нарича Уди Гътри – по името на най-големия американски фолк изпълнител от средата на миналия век – в изпълнение на единадесет годишния чернокож актьор Маркъс Карл Франклин. Другите са Крисчън Бейл, Хийт Леджър или Ричард Джиър.
Но най-яркото превъплъщение, най-близкото до оригинала е безспорно това на Кейт Бланчет. Подобно майсторство може да се определи като хамелеонизъм. Фактът че жена играе мъж, определено добавя пикантност към персонажа. Достатъчно е да видите стойката й и дрезгаво-мъжественият й тембър, за да изпаднете в екстаз от изпълнението й (ако въобще такива работи ви вълнуват).
Името на Тод Хейнс нашумя през 2002-а с филма Далеч от рая (Far from heaven) и най-вече след 1998-а с Velvet Goldmine, където, също както и тук, той третираше иконографията на глам-рока създавайки един хибриден персонаж, между Дейвид Боуй и Гари Глитър от Т-Рекс. Въпреки комерсиалния си успех тогава, Velvet Goldmine беше по-скоро престорено свеж и в крайна сметка доста банално трактован, спрямо сюжета си. Точно обратното наблюдаваме тук: разчупен монтаж, воден, като че ли от свободни асоциации, актьорска непринуденост и истинско „американско” усещане. С уговорката, че не познавам цялото творчество на Тод Хейнс, за мен това е най-доброто, което някога съм виждал от него.
Музиката в I’m not there е съществена. Изцяло състояща се от диланови кавъри на различни известни (и по-малко) артисти, тя съпровожда целия филм по неотделим от картината начин. След като гледах филма, още същия ден си смъкнах саундтрака от нета (много е лошо да си пират) и оттогава не ми излиза от главата: плътни 160 минути (!!!) обсебващи до главоболие.
Това е филм за всеки, който някога е хипарясвал, или си е мечтал за американска (контра)култура.
Няма коментари:
Публикуване на коментар