Нощта на боровинките: My Blueberry Nights, реж. Уонг Кар-Уай

С най-новия си филм, хонг-конгският режисьор Уонг Кар-Уай за пръв път стъпва на чужда кино територия, с изцяло американска история и актьори. Сигурно сте чували за предишните му два филма : световният му хит В настроение за любов (In the mood for love) и своеобразното му продължение 2046. Ако си спомняте мистериозният уют на хонг-конгските нощи, елеганият силует на Мадам Чан, сладко-горчивата атмосфера на несподелено взаимно желание, ако душата ви е трептяла в тон с меланхоличната цигулка и почти ви се е струвало, че усещате аромат на варен ориз, ако след края на филма ви се е искало да придърпате по-наблизо нежната ви половинка и да й кажете едно-две неща на ушенце, ами... нищо от това няма да усетите този път. My Blueberry Nights е изключително разочароващ за всеки, който очаква кино на ниво. Въпреки присъствието на дълъг наниз от любими имена, сред които Джуд Лоу, Натали Портман и най-вече певицата Нора Джоунс, филмът се точи трудно и мудно. Проблемът е сценарен: нищо не се случва, а това което се случва е свръхпревидимо и неоригинално. Диалозите са на ниво първи филм в академията. Ситуациите сме ги виждали десетки пъти в десетки филми. Фотографията е агресивно артистична – красива, но маниерничеща в стил “виж как го мога”. На всичко отгоре, Кар-Уай допуска абстрактно-лирични отклонения, разреждайки действието с картини на ванилов сладолед потичащ по червената плът на боровинковия пай. Като добавим и оцапаната с бели (от сладолед) петна уста на Нора Джоунс, която на два пъти заспива на бара, внушението е направо вулгарно. Гвоздеят на композицията е кавърът в стил уестърн на знаменитата мелодия от In the mood for love, в изпълнение на Ry Cooder – композиторът на Вендерс от Paris, Texas и Buena Vista Social Club, с която филмът запълва тук-таме празнините. Всъщност My Blueberry Nights напомня на един посредствен видеомикс от Телма и Луиз, Париж, Тексас и, примерно, Land of plenty. Същите пространства, тематики, персонажи. Единственото, което вдига нивото на филма е актьорското присъствие. Със свежестта на талантливия дебютант, Нора Джоунс дава на първата си екранна роля цялата чувствителност и крехкост, които режисьорът не успява да даде на персонажа й. Както писа един френски критик, сменяйки езика, Уонг Кар-Уай се изгубва в превода.